Счита се, че Слънчевата система се е формирала преди 4.6 млрд. години в резултат на гравитационен колапс на слънчевата мъглявина - облак от междузвезден прах, газове и лед. С течение на времето по-голямата част от космическия прах и газ се събрали на едно място под действието на гравитацията и така се е формирало Слънцето. От останалата материя - прах, лед и газ, впоследствие се формирали планетите, луните, кометите и астероидите.Слънчевата система се намира на около 26000 светлинни години от центъра на нашата галактика Млечния път в един от спиралните ръкави, по-близо до ръба на галактиката. Цялата слънчева система се завърта веднъж около центъра на галактиката ни за около 250 милиона години.
До 24 август 2006 г. се считаше, че планетите в Слънчевата система са девет на брой. Но на тази дата на историческо заседание наМеждународния астрономически съюз е променена дефиницията за планета, заради новооткрито космическо тела, което също претендира да е планета в нашата система. Според новото определение планета може да се нарича тяло, което е в орбита около Слънцето, не е сателит и доминира по своята орбита, и е достатъчно масивно, за да поддържа хидростатичен еквилибриум и има почти кръгла форма. Това е причината от този момент планетите в Слънчевата система да бъдат осем на брой, а наричаната дотогава планета Плутон да се нарича планета-джудже. Две години по-късно, на 12 юни 2008 г. е въведено новото понятие за телата, подобни на Плутон - те се наричат вече плутоиди. Това се тела, които обикалят около Слънцето по орбита отвъд орбитата на Нептун и масата им позволява да поддържат хидростатично равновесие, но не е достатъчна за да освободи орбитата им от други тела.Слънчевата система съдържа Слънцето, осемте планети, над 68 спътници на планетите и голям брой малки тела (комети и астероиди). Вътрешната част на Слънчевата система съдържа планетите Меркурий, Венера, Земята и Марс, а във външната част са разположени Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун и Плутон. Между двете части се намира астероиден пояс. Орбитите на планетите са елиптични, с изключение на Меркурий и Плутон, които имат кръгови орбити. Орбитите на всички планети лежат на една плоскост, наречена еклиптика. Еклиптиката е наклонена на 7 градуса към плоскостта на слънчевия екватор. Единствено орбитата на Плутон се отклонява от плоскостта на еклиптиката - на 17 градуса.
Според физичните си признаци планетите образуват две групи: тези, подобни на Земята, образуватземната група, а останалите са газови и формират групата на планетите-гиганти.
Планетите, отнасящи се към земната група са Меркурий, Венера, Земя и Марс. Всички те са с малки размери и маса, а средната им плътност е няколко пъти по-голяма от плътността на водата. Имат бавно околоосно въртене и малко количество спътници: Меркурий и Венера въобще нямат, Марс има два (Фобос и Деймос), а Земята - само един (Луната). Към земната група се отнася и Плутон.
Съществуват и различия между планетите от земната група. Венера, за разлика от другите планети, се върти около своята ос в посока, обратна на посоката на нейното въртене около Слънцето. А периодът за завъртане на Меркурий около Слънцето е с 1/3 по-голям от периода за неговото околоосно въртене. Ъгълът на наклона на плоскостта на орбитата на Земята и Марс се почти еднакви, а при Меркурий и Венера са съвсем различни. Това означава, че на Марс съществуват годишни сезони, подобни на Земята, но те траят почти два пъти по-дълго време, отколкото тук.
Сходства и различия има и в атмосферата на планетите от земната група. За разлика от Меркурий, който, подобно на Луната, няма атмосфера, Венера и Марс имат. Венера има много плътна атмосфера, състояща се основно от въглероден двуокис и серни съединения. Атмосферата на Марс е коренно различна: необичайно разредена и бедна на кислород и азот. Атмосферното налягане на Венера е почти 100 пъти по-голямо от земното, а на Марс е 150 пъти по-малко. Почти 2/3 от повърхността на Земята заемат океаните, а на повърхността на Марс и Венера липсва вода.
Температурата на повърхността на Венера е изключително висока: около 500ºС и остава практически постоянна. Високата температура там се причинява от парниковият ефект - плътната атмосфера пропуска слънчевите лъчи, но задържа инфрачервеното топлинно излъчване, идващо от нагрятата повърхност. Газът в атмосферата на планетите от земната група е в непрекъснато движение. Често по време на пясъчните бури, които продължават по няколко месеца, огромно количество пясък попада в атмосферата на Марс. В атмосферата на Венера ураганните ветрове са в облачните слоеве, на около 50-70 км. над повърхността, а на самата повърхност скоростта на вятъра достига до няколко метра в секунда.
Планетите от земната група, подобно на Земята и Луната, имат твърда повърхност. Повърхността на Меркурий изобилства от кратери и много напомня на лунната повърхност. Както и на Луната, болшинството от кратерите е образувано от падане на метеорити. Каменисти пустини и множество отделни камъни се виждат от първите изображения от повърхността на Венера, изпратени от автоматичните станции от серията "Венера". Радиолокационните наземни наблюдения откриват на повърхността на планетата множество плитки кратери, с диаметър от 30 до 700 км. и Венера се оказва най-гладката от всички планети от земната група.
Останалите планети от Слънчевата система са газови гиганти: изградени са от водород и хелий, имат малка плътност, дълбока атмосфера, пръстени и много спътници. Планетите-гиганти се въртят бързо около оста си: на огромният Юпитер са му нужни само 10 часа, за да направи един оборот. Екваториалните зони на тези планети се въртят по-бързо в сравнение с полярните им области. В резултат на бързото въртене планетата се сплесква: разликата между екваториалния и полярния радиус на Земята е 21 км., а при Юпитер тази разлика е 4400 км.
Гигантските газови планети имат повече спътници от скалните планети заради огромната си маса, която определя и тяхното силно гравитационно поле. А силното гравитационно поле им позволява да "контролират" по-голямо пространство около тях.
Планетите-гиганти са отдалечени от Слънцето и там температурите са изключително ниски. На Юпитер въобще няма годишни сезони, понеже оста на въртене на планетата е почти перпендикулярна на плоскостта на нейната орбита.
Важна особеност на планетите-гиганти е липсата на твърда повърхност. Всички детайли, които се виждат при наблюдение на тези планети, са елементи от тяхната атмосфера. Веществото, намиращо се под облачните слоеве на гигантските планети, е недостъпно за непосредствено наблюдение. На Юпитер, даже и в малки телескопи, се забелязват ивици, разположени около екватора. В горните слоеве на неговата водородно-хелиева атмосфера се срещат метан, амоняк, етан, ацетилен, а също и различни съединения, съдържащи фосфор и сяра, оцветяващи части от атмосферата в червен и жълт цвят. В този смисъл по своя химичен състав планетите-гиганти твърде много се различават от планетите от земната група. Тази разлика е свързана с процеса на образуване на планетната система.
На Юпитер водородът от атмосферата, при придвижване към вътрешността на планетата, преминава от газообразна в течна, а след това в твърда (метализирана, електрически проводима) фаза. Появата на тези необичайни агрегатни състояния на водорода е свързана с рязкото увеличаване на налягането при придвижване в дълбочина. Така на дълбочина около 0.9 от радиуса на планетата, налягането достига до 40 млн.атмосфери.
Възможно е с бързото въртене на провеждащата електричество среда в централните области на планетите да е свързано съществуването на значителното магнитно поле на тези планети, особено на Юпитер. Магнитното поле на планетата улавя електрически заредените частици, които Слънцето разпръсква в Космоса, и образува около планетата пояс от високоенергийни частици, наречен радиационен пояс. Такъв пояс съществува и около нашата планета. Радиационният пояс на Юпитер се простира на разстояние до 2.5 млн.км. Електрически заредените частици, движещи се в радиационния пояс на Юпитер, излъчват радиовълни в дециметровия и сантиметровия диапазон. Както на Земята, така и на Юпитер се наблюдават полярни сияния и електрически разряди в атмосферата.
Големината на Слънчевата система е около 40 AU - 40 пъти разстоянието от Земята до Слънцето. Но слънчевият вятър се разпространява на около 5 пъти по-голяма дистанция. Един начин да си представим относителните размери на Слънчевата система е да използваме модел, представящ цялата Слънчева система, умалена един милиард пъти. Тогава Земята ще има диаметър около 1.3 см (колкото гроздово зърно), Луната ще се върти около Земята по орбита на разстояние около 30 см, диаметъра на Слънцето ще е 1.5 м., а разстоянието от Земята до Слънцето - 150 м. Юпитер ще има диаметър 15 см, а разстоянието от него до Слънцето - 750 м. Размерът на Сатурн ще е около 12 см и ще е отдалечен от Слънцето на 1.5 км. Уран и Нептун, с размерите на лимони, съответно ще са на 3 и 4.5 км от Слънцето. Човек в този мащаб ще има размер на атом, а най-близката до нас звезда ще бъде отдалечена на 40 000 км.
Няма коментари:
Публикуване на коментар