КАК СЕ ПИШЕ ДИПЛОМНА РАБОТА - Умберто Еко

ВЪВЕДЕНИЕ

1. Едно време университетите бяха елитни учебни заведения. Там учеха само деца на висшисти. С редки изключения, който учеше в тях, разполагаше с времето си както намери за добре. Университетското обучение беше възприемано като нещо, за което е необходимо спокойствие. Част от времето си студентът посвещаваше на учене, а останалото - на забавления, удоволствия или на участие в колективния живот.

Лекциите бяха нещо като престижни конференции, а най-заинтересуваните студенти участваха с професорите и асистентите в семинари от най-много петнайсет души.

И днес в много американски университети един курс не надхвърля десет или двайсет души (които плащат доста високи такси и имат винаги на разположение преподавателите си, за да дискутират с тях). В университети като Оксфордския има по един преподавател, наречен tutor, чиято задача е да следи изследователската работа на изключително тесен кръг студенти (случва се те да не надхвърлят един-двама годишно) и следи работата им ден след ден.

Ако днес ситуацията у нас беше такава, тази книга не би била необходима. Макар някои от съветите, дадени тук, да биха били полезни и за онзи “идеален” студент, чийто образ скицирахме по-горе.

Днес обаче нашият университет е масов университет. В него се учат студенти от всички социални слоеве, идващи от всички видове средни училища. Някои записват философия или филология, въпреки че са завършили средни училища с технически профил, където не са учили нито гръцки, нито дори и латински. И ако е вярно, че за повечето дисциплини латинският не е особено приложим, то за философа или филолога нуждата от него е огромна.

В някои курсове са записани стотици студенти. Професорът познава отчасти не повече от трийсетина от тях. Тези, които са най-активни на семинарните занятия, правят впечатление на асистента, а чрез него и на професора. Така, в края на краищата, преподавателите успяват да опознаят не повече от стотина измежду своите студенти. И най-вече тези, които са израснали в образовани семейства, били са в контакт с жива културна среда, могат да си позволят пътувания с образователна цел, посещават театрални постановки и други културни мероприятия и пътуват в чужбина. Освен тези студенти обаче съществуват другите. Другите са студенти, на които се налага да работят и да прекарват деня си в някой задушен офис в градче с десетина хиляди жители, където няма дори една свястна книжарница. Някои пък, разочаровани от университета, са избрали политическа кариера, но и те, рано или късно, ще трябва да защитават дипломна работа. Има и наистина бедни студенти, които избират изпитите по свободно избираемите дисциплини по принципа кой ще им струва най-евтино, защото не могат да си набавят необходимите книги. Има студенти, които понякога идват на лекции и се опитват да си намерят място в препълнената зала, а след лекцията биха искали да поговорят с преподавателя, но виждайки опашка от трийсетина души, бързат да си хванат влака, защото нямат пари за хотел. Има студенти, на които никой никога не е обяснил как се търси книга в библиотека и коя библиотека да посещават. Тези студенти често не знаят, че биха могли да намерят някои от книгите в своята градска библиотека, нито имат представа, че могат да си поръчат книга по междубиблиотечния обмен.

Съветите в тази книга са насочени най-вече към тях. Приложими са и за онези ученици от горните класове на гимназиите, които имат намерение да продължат в университета и да разберат какво представлява алхимията на дипломната работа.

На всички тях тази книга би искала да подскаже поне две неща:

• Може да напишете достойна дипломна работа и ако се намирате в трудно социално положение;
• Можете да използвате написването на дипломната работа (дори и ако останалата част от следването ви се е сторила неприятна и разочароваща), за да си възвърнете положителното отношение към ученето, схващано не като зазубряне на определен брой факти, а като критически обработен опит, като придобиване на способност (от полза за бъдещето ви) да напипвате проблемите, да размишлявате методично, да излагате мислите си в съответствие с определени комуникативни техники.

2. Трябва да бъде ясно, че тази книга няма намерение да обяснява “как се извършва научно изследване”, нито пък представлява критично-теоретична дискусия върху стойността на изследването. Тя представлява само серия от бележки какво трябва да направите, преди да представите на изпитната комисия един ръкопис, изискван от Закона за висшето образование, съставен от определен брой страници, намиращ се в пряка връзка с изучаваната от вас дисциплина, и който да не предизвика у научния ви ръководител чувство на нямо удивление и тиха лудост. Нека е ясно, че книгата няма да ви каже какво да включите в дипломната си работа. Това ще решите вие. Но книгата ще ви каже:

І. Какво се разбира под “дипломна работа”;

ІІ. Как да подберете темата и да определите времето за работа;

ІІІ. Как да проведете библиографското дирене;

ІV. Как да подредите материалите, които сте събрали;

V. Как да оформите текста.

Имайте предвид, че най-точно трябва да спазвате съветите от последната част, която на пръв поглед изглежда най-маловажна. Но единствено тя разглежда материя, за която съществуват достатъчно ясни правила.

3. Типът дипломна работа, за който се отнася тази книга, е дипломната работа на хуманитарните факултети. Моят опит е почерпан преди всичко от работа във филологически и философски факултети и съвсем естествено голяма част от примерите се отнасят до теми, разглеждани в тях. Но в границите, които си поставя тази книга, съветите, включени в нея, са приложими и за факултетите по политически науки, педагогика, право, културология и т.н. Но само когато става дума за исторически или теоретични теми, не и за експериментални. Има приложни теми, например от областта на архитектурата, икономиката, търговията и някои от природонаучните дисциплини, за които изложените принципи са също така валидни. Но все пак, ако изучавате нещо подобно, не им се доверявайте прекалено. Съпоставете изложените от мен правила с правилата, валидни за вашата дисциплина.

4. Докато тази книга се подготвя за печат, в обществото тече дискусия за реформа на университетското образование. В нея се говори за две или три степени на дипломиране.

С основание може да се попита дали в такъв случай моята концепция за дипломна работа няма да се окаже невалидна.

Ако се въведат няколко степени за дипломиране, но моделът бъде съотносим с тези на повечето чуждестранни университети, то по същество ще имаме една не по-различна ситуация от описаната в глава първа. Ще имаме дипломна работа за първо ниво (магистърска степен - бел. ред.) и дисертация за докторат (второ ниво)¹.

Съветите, дадени тук, важат и за двата типа писмени работи, а където съществуват разлики, те са посочени изрично. Освен това смятам, че казаното в следващите страници, ще остане валидно и за един доста дълъг преходен период, независимо от това, дали ще се извърши планираната реформа.

5. Чезаре Сегре, който пръв прочете ръкописа, ми даде някои съвети. Много от тях възприех, но за някои останах на своето мнение, така че той не носи отговорност за крайния резултат. Разбира се, благодаря му от сърце.

6. Последна забележка. В изложението ми се говори както за студентите, така и за студентките, за преподавателите, но и за преподавателките. Тъй като италианският език (също както и българският - бел. ред.) не разполага с неутрални изрази, обединяващи двата пола (американците използват формата “person”, но би било глупаво да говорим за “лицето студент” или “лицето дипломант”), ще говоря винаги застудент, дипломант, професор, научен ръководител. Без тази граматическа характеристика да носи белези на сексизъм и дискриминация.²

I. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДИПЛОМНАТА РАБОТА И ЗА КАКВО СЛУЖИ

I.1. Защо трябва да се пише дипломна работа и какво представлява тя

Дипломната работа обикновено е ръкопис със средна дължина, варираща между сто и четиристотин машинописни страници, в който ръкопис студентът разработва проблем, отнасящ се до научната дисциплина, чиито курс той желае да завърши. Дипломната работа, според нашите закони, е необходима, за да се завърши курсът на обучение. Когато е издържал семестриалните изпити, студентът представя дипломната си работа пред комисия, състояща се от преподавателя, с когото “се прави” дипломната работа, и опонентите, които изказват възражения. Така се получава дискусия, в която взимат участие всички членове на комисията. От мненията на двамата докладчици за качествата (или недостатъците) на писмената работа и от способността на кандидата да защити позициите си комисията си съставя преценка. Пресмятайки освен това средния успех от семестриалните изпити, комисията присъжда оценка на дипломната работа, изказва поздравления и прави препоръка за отпечатване. Поне това е правилото, следвано в почти всички факултети с хуманитарна насоченост.

Веднъж описали “външните” характеристики на дипломната работа и ритуала, с който тя се защитава, все още не сме казали нищо за нейната същност. Преди всичко защо университетът изисква като условие за завършването дипломна работа?

Нека се има предвид, че тази норма не важи за повечето чуждестранни университети. В някои от тях има различни нива на защита, които могат да бъдат достигнати без дипломна работа; в други съществува едно “първо ниво”, съответстващо най-общо на нашата дипломна работа, това ниво не дава право на званието “доктор” и може да бъде достигнато било единствено със серия изпити, било с писмена работа с по-малки претенции; в трети съществуват различни нива на докторантура, които изискват писмени работи с различна сложност... Обикновено истинската защита представлява един вид “наддипломиране” - докторантура - на която се допускат само онези, които имат намерение да се реализират като научни работници. Този вид докторантура носи различни названия, но оттук нататък ще го обозначаваме с едно интернационално съкращение, PhD (което означава Philosophy Doctor, доктор по философия, но което обозначава всеки доктор на хуманитарните науки, от социолога до преподавателя по гръцки; в рамките на нехуманитарните предмети се използват други съкращения като например MD, Medicine Doctor).

Значи имаме две различни степени - обикновена дипломна работа, която дава право на висше образование, и докторска дисертация, която дава научната степен PhD.

Дипломата, в своите различни форми, насочва към упражняване на професията в живота, докторската степен, напротив, насочва към академична работа, което означава, че който защити докторска дисертация почти винаги започва университетска кариера.

В университетите този вид защита е винаги докторска, PhD, и представлява оригинална изследователска работа, чрез която кандидатът трябва да покаже, че е учен, способен да придвижи напред дисциплината, на която се посвещава. Действително тази работа не се прави, като нашата дипломна работа, на двадесет и две години, а в по-напреднала възраст, понякога даже на четиридесет или петдесет години (въпреки че, разбира се, има и много млади доктори). Защо толкова много време? Именно защото става въпрос за оригинално изследване, за което определено трябва да се знае какво са казали по въпроса другите учени, но преди всичко е необходимо да се открие онова, което другите още не са казали. Когато се говори за “откритие”, особено в областта на хуманитарните науки, нека не се мисли за фундаментални открития като разпадането на атома, теорията на относителността или за лекарство против рака: могат да съществуват и скромни открития, като за научен принос се смята един нов прочит на класически текст, откриването на ръкопис, който хвърля нова светлина върху биографията на някой автор, нов прочит на предишни изследвания, който води до “узряване” и систематизиране на идеи, разхвърляни из различни текстове. Във всеки случай ученият трябва да напише труд, който другите учени от неговата дисциплина не би трябвало да пренебрегват, защото казва нещо ново (сравни II.6.1.).

От същия тип ли е нашата дипломна работа? Не непременно. Наистина, тъй като се пише на възраст между двадесет и две и двадесет и четири години, докато все още се държат семестриални изпити, тя не може да представлява завършек на един продължителен и осмислен труд, доказателство за пълно научно съзряване. Разбира се, случва се да дойдат дипломни работи (направени от особено способни студенти), представляващи истински докторски дисертации, и други, които не достигат това ниво. Нито пък университетът го изисква на всяка цена: може да се напише добра дипломна работа, която да представлява не изследователски, а компилативен труд.

В една дипломна работа с компилативен характер студентът показва, че е придобил критичен поглед върху съществуващата литература (т.е. върху публикациите по въпроса) и че е способен да я изложи ясно и достъпно, стремейки се да свърже различните гледни точки, предоставяйки по този начин един интелигентен обзор, полезен от информативна гледна точка, включително и за учени от тази специалност, които не са извършвали задълбочени изследвания върху този частен проблем.

И така, едно първо предупреждение: може да се направи или компилативна, или изследователска дипломна работа; или защита като за диплома, или защита като за докторска дисертация.

Една изследователска работа е винаги по-дълга, трудна и отговорна; една компилативна работа също може да бъде трудна и дълга (има компилативни трудове, отнели дълги години), но обикновено може да бъде направена в по-кратко време и с по-малък риск. Не е казано, че който прави компилативна дипломна работа си затваря пътя към изследването; компилацията може да представлява доказателство за сериозност от страна на младия изследовател, който, преди да започне самостоятелно изследване, иска да си изясни някои идеи, подготвяйки документалната си база.

На срещуположния полюс се намират онези работи, които имат претенции да бъдат изследователски, но са направени прибързано и са некачествени трудове, които дразнят този, който ги чете, и никак не правят чест на този, който ги пише.

Следователно изборът между компилативен и изследователски труд е свързан с научното съзряване и способностите на кандидата за работа. Често - и за съжаление - това е свързано и с икономически фактори, защото е ясно, че един студент, който работи, има по-малко време, сили и по-малко пари, които да отдели за дълги изследвания (които обикновено изискват закупуването на редки и скъпи книги, пътувания до чужбина и т.н.). За съжаление, в тази книга не мога да давам съвети от икономически характер. До неотдавна изследователската работа навсякъде по света беше привилегия на богатите. Днес съществуват много стипендии и фондове за обучение в чуждестранни университети, но това едва ли разрешава проблемите наистина за всички. Най-добрият вариант е едно по-добре устроено общество, в което ученето да бъде работа, заплащана от държавата, в която да бъде плащано на този, който има призвание за научен работник и в която да не е необходимо да се притежава на всяка цена “един къс хартия”, за да се намери място, да се получи повишение, да се изпреварят другите в конкурс.

Но нашият университет и обществото, чиито резултат е той засега, са това, което са. Не ни остава нищо друго, освен да си пожелаем студентите от всички прослойки да могат да учат, без да се подлагат на излишни саможертви, и да обясним как да се напише добра дипломна работа, съобразявайки се с времето и силите, с които разполагаме, както и със собствения си научен усет.

I.2. Кого би заинтересувала тази книга

Ако нещата стоят така, както ги описахме, то трябва да приемем, че има много студенти, принудени да напишат дипломна работа, за да могат да завършат набързо и да получат необходимата им диплома, заради която са се записали в университета. Някои от тези студенти дори са на по четиридесет години. Следователно тези хора ще искат от нас съвети как да напишат дипломна работа за един месец, така че, получавайки каквато и да било оценка, да напуснат университета (с диплома в ръка). В такъв случай трябва категорично да заявим, че тази книга не е за тях. Ако това са изискванията, ако тези студенти са жертва на една парадоксална правна система, която ги принуждава да търсят диплома, за да разрешат болезнените си финансови проблеми, ще е по-добре на първо време да направят две неща: (1) да вложат една прилична сума, за да им я напише някой друг; (2) да препишат дипломна работа, вече защитена преди няколко години в друг университет (не е изгодно да се преписва отпечатан вече труд, ако ще да е и на чужд език, защото ако преподавателят е поне малко информиран, то би трябвало да знае за съществуването му; но пък да се препише за Милано една работа, защитена в Катания, е нещо, което има всички шансове да мине, пък и преписването на дипломна работа предполага все пак известни интелектуални усилия по нейното намиране).

Ясно е, че двата съвета, които току-що дадохме, са незаконни. Нещо като да се появиш ранен в “Бърза помощ” и ако лекарят не иска да те прегледа, да му опреш нож в гърлото. И в двата случая става въпрос за отчаяни действия. Този съвет беше по-скоро виц, за да стане ясно, че моята книга няма претенции да разрешава големите проблеми от социален характер или такива, свързани със съществуващия правен ред.

Следователно тази книга се обръща към онзи, който (и без да е милионер и да е имал десет години на разположение, за да защити, след като е пропътувал целия свят) има възможност да посвещава няколко часа дневно на ученето и иска да подготви труд, който освен всичко, да му достави и определено интелектуално удовлетворение, както и да му върши работа и след дипломирането. И който, определил обема на собствения си ангажимент към проблема, пък бил той и скромен, иска да свърши една сериозна работа. В крайна сметка сериозно може да се направи и една колекция модели на спортни автомобили: достатъчно е да се определи целта на сбирката, критериите за каталогизация, историческите й граници. Ако се реши да не се отива отвъд 1960 г., прекрасно, защото оттогава насетне всички модели са налице. Винаги ще има разлика между тази сбирка и Лувъра, но вместо да се прави един не особено сериозен музей, е по-добре да се направи пълна колекция от автомобилчета от 1960 до 1970. Този критерий важи и за една дипломна работа.

I.3. Как дипломната работа може да бъде полезна и след дипломирането

Има два начина да се напише дипломна работа, която да служи и след дипломирането. Първият е тя да се превърне в начало на едно по-обширно изследване, което да продължи и в следващите години, разбира се, ако студентът има възможност и желание за това.

Но съществува и втори начин, чрез който един директор на туристическа агенция ще бъде подпомогнат в своята работа дори и от факта, че е разработвал дипломна работа на тема: “От Ферлю и Лучия доГодениците”. Действително, да се напише дипломна работа означава: (1) да се прецизира темата; (2) да се съберат материали по тази тема; (3) да се подредят тези материали; (4) да се изучи “от първа ръка” темата, в светлината на събраните материали; (5) да се придаде собствен облик на всички предходни разсъждения; (6) да се напише така, че който чете, да разбира какво иска да ни каже авторът и при необходимост да е в състояние да използва същите - документи, за да подхване темата от своя гледна точка. Следователно написването на дипломна работа означава приучване към изясняване на собствените идеи и към подреждането на материала: това е придобит методологически опит за извършването на нещо, което да служи и на другите, фактически не е толкова важна темата на труда, много по-съществен е работният опит от него. Който е успял да се аргументира добре върху двете редакции на романа на Мандзони³, ще знае също така добре да подбере материалите, които ще му трябват и за туристическата агенция. Ако някой вече е публикувал десетина книги, то е успял да направи последните девет, защото максимално е използвал опита си от първата, която не е била нищо друго освен преработка на дипломната му работа. Без онзи мой първи труд не бих се научил как да направя другите. И за добро или лошо другите все още носят отпечатъка на първия. С времето човек научава повече неща, но начинът, по който ще работи, винаги ще зависи от начина, по който се е учил да го прави.

И накрая, писането на дипломна работа е и тренировка на паметта. Ще имаш добра памет на старини, ако си я упражнявал на младини. И няма значение дали си я упражнявал, наизустявайки съставите на отборите от А група, поезията на Кардучи или списъка на римските императори от Октавиан Август до Ромул Велики. Разбира се, щом ще си тренираме паметта, по-добре е да учим неща, които ни интересуват или ще ни служат; но понякога и ученето на ненужни неща е добра умствена гимнастика. Следователно, макар и да е по-добре да се направи дипломна работа на тема, която ни харесва, все пак темата е второстепенна спрямо метода на работа и получения опит.

Когато се работи добре, няма тема, която да е наистина глупава. Когато се работи добре, се извличат полезни заключения и от тема, която на пръв поглед е далечна или периферна. Маркс не е писал дипломна работа по политикономия, а за двама гръцки философи - Епикур и Демокрит. И това не е грешка. Може би Маркс е бил в състояние да разсъждава върху проблемите на историята и на икономиката с добре известната си теоретическа енергия именно защото се е научил да разсъждава като гръцките философи. Имайки насреща си толкова много студенти, които започват с изключително амбициозни теми върху Маркс и после завършват кариерата си в “Личен състав” на големите капиталистически предприятия, се налага да преосмислим разбиранията си за ползата и актуалността на темата.

I.4. Четири ясни правила

Има случаи, при които дипломантът пише работа по тема, наложена му от преподавателя. Старайте се да избягвате подобно нещо.

Разбира се, тук нямаме предвид случаите, в които дипломантът иска съвет от преподавателя. По-скоро имаме предвид или онези случаи, при които вината е на преподавателя (виж II.7., “Как да избегнем опасността да бъдем използвани от научния си ръководител”), или онези, в които вината е на дипломанта, лишен от интерес и готов да свърши зле каквото и да било, само и само да се отърве по-бързо от него.

Ние пък ще се занимаем със случаите, в които се предполага наличието на дипломант, воден от някакъв интерес, и на научен ръководител, готов да му окаже квалифицирана помощ. В тези случаи правилата за избор на тема са четири:

1. Темата да отговаря на интересите на дипломанта (да бъде свързана с положените изпити, с неговите политически, културни и религиозни възгледи);
2. Необходимите извори да бъдат намираеми, т.е. материално достижими за дипломанта;
3. Материалите да бъдат “смилаеми”, т.е. духовно достижими за дипломанта;
4. Методологическата рамка на изследването да отговаря на образователното ниво и опита на дипломанта.

Sold standards for testing WPC - Products (decking, siding....)!

Sold standards for testing WPC - Products (decking, siding....)!

Sold standards for testing WPC - Products (decking, siding....)


Information: anatoli1606@abv.bg

За регулиране на киселинно - алкалния баланс! За жизнена активност и дълголетие!

За регулиране на киселинно - алкалния баланс!
За жизнена активност и дълголетие!

 

   Състав: Всяка таблетка съдържа калциев карбонат (110 mg чист калций), натриев хидрогенкарбонат (86 mg – натрий), екстракт от лайка, екстракт от маточина.

   Sanct Bernhard препоръчва за подпомагане при: нарушаване на киселинно-алкалния баланс в организма, хиперацидитет (прекалено отделяне на стомашна киселина), ацидоза (състояние, при което възниква дисбаланс в биохимията на организма и се наблюдава прекалено подкисляване на телесните течности и най-вече на кръвта).

   Действие: Хранителна добавка с важни минерали и билки за стомаха, която се грижи за един оптимален киселинно-алкален баланс. Натриевият хидрогенкарбонат и калциевият карбонат, помагат на стомаха да намали излишъка от киселини. От друга страна калциевите и натриевите йони са едни от най-важните фактори, участващи в буферните системи на организма за поддържане на относително постоянно pH в телесните течности. Недостига на тези йони води до нарушаване на този баланс. Освен това при хиперацидитет, екстрактите от лайка и маточина имат успокояващ и спазмолитичен ефект върху стомаха. Маточината проявява и газогонно действие при функционални смущения на червата.

  Допълнително действие: Ацидозата (повишена киселинност на телесните течности) е състояние на организма, при което се нарушават функциите на почти всички органи и системи в тялото. Симптомите са : учестено дишане, безсъние, задръжка на течностти, хлътнали очи, главоболие, ниско кръвно налягане, сухи, твърди и неприятно миришещи изпражнения, придружени с усещане за парене в областта на ануса, редуващи се диария и запек, затруднение при преглъщане, парене на устата и/или под езика, чувствителност на зъбите, подуване на езика или небцето. Ацидозата може да е свързана с белите дробове и нарушен дихателен процес, също и с диабет, бъбречна недостатъчност, заболявания на черния дроб и надбъбречните жлези, стрес, страх, висока температура и др.

   Начин на употреба: 2-3 пъти на ден х 2 таблетки с вода.

   Знаете ли, че ...

Киселинността и алкалността се измерват според скалата на pH (потенциал на водорода). Водата с pH 7,0 се счита за неутрална – нито кисела, нито алкална. Течности с pH под 7,0 са кисели, а над 7,0 – алкални. Идеалният pH интервал за телесните течности в човешкия организъм е 7,35-7,45 (pH на кръвта – 7,365). Стойности извън този интервал се считат за нарушение в киселинно-алкалното равновесие, което може да доведе до много тежки последствия и влошаване здравето на човек. Тест за имерване на pH може да се направи със специални лакмусови лентички. Основно правило за поддържане на pH равновесието е да се приемат 20% подкисляващи и 80% алкализиращи храни. Какви приемате Вие, преценете сами. Подкисляващи: алкохол, безалкохолни напитки, боб, брашно, тестени изделия, захар и захарни изделия, кетчуп, кисело зеле, месо, мляко, какао, кафе, оцет, риба, сливи, чай, яйца; аспиринът, тютюнът и повечето лекарства подкисляват организма. Алкализиращи: авокадо, кълнове, лук, мед, гъби, пресни зеленчуци, пресни плодове (включително цитрусови – противно на логиката имат алкализиращ ефект), соеви продукти, стафиди, царевица, хрян.

Повече за вашия темперамент

Хипократ (460-370 г. пр. Хр.) е първият, който вижда различия в човешките темпераменти и предлага теория за четирите основни типа хора. До ден днешен неговият модел все още се използва от психолозите. Той помага по-добре да си обясним различията в дадена група хора.

Четирите основни типа са: сангвиници, холерици, меланхолици и флегматици.

И четирите групи имат своите силни и слаби страни. Ако ги разпознаваме правилно у хората и ако разберем кои се отнасят за нас, ще започнем да виждаме обосновката за собственото си поведение и за действията на нашите близки и приятели.

Екстровертни типове личност - сангвиници и холерици
Сангвиникът и холерикът насочват енергията си навън. Тяхното внимание е насочено към дейностите и хората. Целта им е да променят света.

САНГВИНИКЪТ – екстроверт | приказлив | оптимист

Сангвиниците са ведри, самоуверени и оптимистично настроени. Често пеят под душа. Когато пишат писма, използват много удивителни.

На всички приятели измислят прякор. Обикновено ги наричат „душа на компанията”. В работата сангвиникът влияе на другите, като ги мотивира да свършат работата.

Силни страни
Сангвиниците са привлекателни личности. Приятно е да си край тях. Те са винаги въодушевени за нещо, а купонът тече непрестанно. Винаги имат интересни истории и никога не остават без думи. Чувството им за хумор е добро, а те обичат да бъдат център на вниманието. Емоционални и експресивни са.

Интересуват се от много неща. Искрени и невинни, те първите са доброволци за някоя работа. Измислят нови дейности и са изобретателни и находчиви.

На пръв поглед изглеждат страхотно. Започват нещата с грандиозен замах. Имат много енергия и ентусиазъм. Обичат хората и вдъхновяват онези около себе си да се включат в това, което правят. Харесват похвалите и спонтанните дейности.

Не са злопаметни, а и бързо се извиняват за грешките си.

Слаби страни
Имат склонността да позволяват обстоятелствата да ги контролират. Преувеличават, понеже често говорят импулсивно. Не могат да помнят имена, занимават се само с познатото. Проявяват себичност и наивност. Лесно се гневят и стават шумни.

Сякаш цял живот не успяват да пораснат. Изглеждат празни отвътре и неестествено щастливи. Имат несекваща енергия, но на тях не може да се разчита, понеже живеят за мига. В работата са недисциплинирани и предпочитат да говорят, вместо да работят.

Забравят обещанията си, а приоритетите им са объркани. Решенията им често се основават на моментни чувства. Лесно се разсейват от други неща. Трудно вършат една задача дълго време, бързо губят увереност.

Не планират бъдещето си. Не обичат да остават сами и им е неприятно, когато не са в центъра на вниманието. Искат да бъдат известни и търсят признание. Доминират в разговорите, прекъсват другите и не ги изслушват. Обичат да отговарят от чуждо име. Забравят бързо. Повтарят историите и вицовете си. Лесно намират извинения.

Обичат да флиртуват и им е трудно да се ограничат само до един човек.

ХОЛЕРИКЪТ - екстроверт | действен | оптимист

Думата идва от думата chole, която в средновековието е означавала „гняв”. Този тип хора лесно да нервират, но въпреки това е по-добре да го опишем като „подготвен и дисциплиниран”.

Холериците са мотивирани и трудолюбиви. Успяват да свършат много неща за кратко време. В работата знаят как да преодоляват трудностите и да постига успех.

Силни страни
Холериците са решителни, уверени и смели. Те са много продуктивни. Родени водачи - винаги казват какво мислят. Отговорни са и може да се разчита на тях, не отлагат работата си, решителни и устояващи на трудности. Те си поставят цели и ги постигат.

Динамични, дейни, те изпитват вътрешна нужда от промяна. Чувстват се длъжни да коригират. Независими и самостоятелни. Не се поддават на емоции, не се обезсърчават лесно. Излъчват увереност и могат да поведат всекиго. Работят за отбора.

Обикновено преценяват правилно ситуацията и се справят добре в спешни случаи. Виждат цялостната картина и се намесват бързо. Целеустремени, те се организират много добре. Търсят практични решения и делегират умело работа на други хора.

Стимулират към действие и преодоляват конфликтите.

Слаби страни
Често са нетърпеливи и избухват внезапно. Държат се като шефове и трудно дават похвали. Често са несъобразителни. Когато са под натиск, минават през стени и хора. Понякога са саркастични. Важни за тях са задачите, а не взаимоотношенията.

Много трудно признават, че са изгубили даден спор. Не успяват да се отпуснат. Често вършат нещата безкомпромисно. Не са гъвкави, нито толерантни към грешките. Вечно бързат за някъде.

Могат да бъдат груби, нетактични и манипулативни. Мразят сълзите и емоциите. Чувствата всъщност са най-неразвитото им качество. Отегчават се от познатото.

Холериците не обичат да анализират подробности и затова често вземат прибързани решения. Изискват много от другите и живеят според правилото, че целта оправдава средствата. Имат склонност да жертват времето за семейството и дома си, за да постигнат целите си. Очакват безпрекословна вярност от другите.

В отношенията си доминират и обсебват цялото време. Трудно се извиняват и не си признават грешките. Смятат, че са най-способни да вземат правилни решения, затова го правят вместо останалите. Убедени са, че могат да свършат нещо по-добре от другите и затова не изпитват особена нужда от приятели.

Интровертни типове личност
Флегматикът и меланхоликът са интровертни типове. Те насочват енергията си навътре. Обичат да наблюдават, да размишляват и да обобщават. Целта им е да разберат света.

МЕЛАНХОЛИКЪТ – интроверт | мислещ | песимист

Първоначално думата е означавала „тъжен и нещастен”. Сега смисълът й е „умислен, угрижен, съзерцаващ”.

Меланхолиците обичат да са сами. Това им дава свежи сили. Те могат да изпитват цялата гама емоции – от върховете на щастието до дълбините на отчаянието.

Обичат да анализират нещата и да ги оглеждат от много страни. Харесва им да са сред хора, но често са срамежливи и предпочитат околните да поемат инициативата спрямо тях.

В работата си меланхоликът е творческа личност и винаги предлага качествена продукция.

Силни страни
Меланхолиците са вглъбени, чувствителни и съзнателни хора. С усърдие и сериозност преследват целта си. Талантливи и творчески личности. Обичат да философстват. Идеалисти, оценяват красотата във всичките й форми. Те са предани, чувствителни към нуждите на другите и умеят да общуват добре. Готови са на саможертва.

Точно анализират всяка ситуация. В работата си са организирани и дисциплинирани. Тихи, незабележими хора, често с развит талант в науките, изкуствата, писането и музиката. Поставят си висок стандарт. Умеят да показват постоянство и да си спазват разписанието. Пестеливи са и обичат нещата около тях да са подредени и точни.

Лесно разпознават проблемите и предлагат творчески решения. Обичат таблиците и графиките. Винаги завършват започнатото. Спокойно могат да останат в сянка – не обичат да привличат внимание върху себе си. Верни, посветени и добри слушатели. Вълнуват се от състоянието на другите и показват загриженост към тях.

Слаби страни
Меланхолиците лесно униват и се обезсърчават. Нямат голямо самочувствие – гледат все своите проблеми. По цял ден могат да прекарват в мечти и мисли. Трудно прощават и не забравят минали рани. Нямат високо мнение за себе си и могат да демонстрират показна смиреност. Перфекционисти са и е трудно да им се угоди.

Често страдат от чувство на вина. Понякога смятат, че другите не ги харесват и са склонни да изпаднат в депресия. Трудно създават приятелства.

Търсят идеалния партньор в живота. Потискат се от несъвършенствата у тях самите и у другите. Рядко поемат инициативата. Прекарват твърде много време в мислене и анализ. Емоциите влияят на качеството на работата им.

Нуждаят се от одобрение. Чувстват се неуверени сред хора и се отдръпват настрана. Трудно е човек да ги опознае. Гледат скептично на комплиментите и критично на чуждите постижения. Могат да са отмъстителни и враждебни. Често си противоречат.

ФЛЕГМАТИКЪТ – интроверт | наблюдател | песимист

Флегматиците са спокойни, не бързат за никъде и често ги възприемат като неемоционални. Трудно е да ги мотивираш да свършат нещо. Предпочитат уседналите дейности като четене, гледане (на хора, ТV, спорт) и други неща, които не изискват много енергия.

Имат добро чувство за хумор и са спокойни в напрегната ситуация. В група са пасивни и предпочитат да наблюдават какво става, вместо да вземат активно участие. В работата обичат да сътрудничат.

Силни страни
Флегматиците са дипломатични хора. Добре е някой такъв да е наблизо, когато изникне конфликтна ситуация. Те са приятни и харесвани хора. Разбират се с много различни типове характери. Компетентни и последователни, те са добри в административни неща.

Тихи, спокойни и балансирани. Съчувствени и добронамерени, те са миротворци, които възстановяват добрите отношения. Работят добре под напрежение. Търсят най-лесния начин да свършат нещо. Добри слушатели. Наблюдават хората внимателно. Обикновено имат много приятели и са търпеливи и толерантни.

От тях стават добри дипломати, учители и треньори. Хуморът им е сдържан. Приятно е човек да бъде с тях, понеже не са претенциозни и се държат естествено.

Слаби страни
Флегматиците са трудни за мотивиране. Могат да бъдат нерешителни и себични. Поради равнодушието си понякога ги смятат за безучастни, студени или апатични.

Могат да гледат много телевизия и да играят твърде много на компютърни игри. Не обичат конфронтацията и я избягват на всяка цена. Предпочитат да се съгласят с нещо, което никак не харесват, отколкото да се борят да бъде тяхното.

Не са ентусиазирани и се страхуват. Избягват отговорността и са склонни на много компромиси. Имат склонността винаги да се чувстват прави и да крият желязна воля в себе си. Обаче са твърде притеснителни и мълчаливи.

Не обичат да си поставят цели и е трудно да ги накараш да свършат нещо. Всъщност мразят да им се налага нещо. Понякога са безучастни и мързеливи и така угасяват ентусиазма на другите. Не обичат да се включват в събитията и мразят промяната.

Не се вълнуват от плановете или мнението на другите. Обичат да осъждат и да дразнят околните с голяма доза сарказъм. Трудно е да бъдат опознати, понеже крият чувствата си и на всяка цена избягват конфликтите и противопоставянето. Винаги предпочитат пътя на най-малкото съпротивление.

WPC products

http://www.darvolex.com/front/index.php?lng=en

Join Now

https://www.surveysavvy.com?id=4820395&action=join

http://hristov1606: Barbu is a game played with dice......

http://hristov1606: Barbu is a game played with dice......

http://hristov1606: Amalfi - Italy | Toto Cutugno - Voglio Andare a Vivere In Campagna

http://hristov1606: Amalfi - Italy | Toto Cutugno - Voglio Andare a Vivere In Campagna

http://hristov1606: Венеция/ Venice - един невероятен град!!!

http://hristov1606: Венеция/ Venice - един невероятен град!!!

http://hristov1606: What's In This Stuff? Not all composites and PVC decking and trim are alike. Here's why–and how to pick the best products for your store.

http://hristov1606: What's In This Stuff? Not all composites and PVC decking and trim are alike. Here's why–and how to pick the best products for your store.

http://hristov1606: Pterois volitans (Lionfish)

http://hristov1606: Pterois volitans (Lionfish)

"Малкият принц" на Антоан Дъо Сент-Екзюпери......

Малкият принц

Антоан Дъо Сент-Екзюпери

На Леон Верт

Моля децата да ми простят, че съм посветил тази книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение: този възрастен човек е най-добрият ми приятел на света. Имам и друго извинение: този възрастен човек може да разбира всичко, дори книгите за деца. Имам и трето извинение: този възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ. Той наистина има нужда да бъде утешен. Ако всички тези извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тази книга на детето, което този възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били първо деца. (Но малцина от тях си го спомнят.) И така, поправям посвещението си:

На Леон Верт,
когато е бил малко момче
Eкзюпери

Когато бях на шест години, видях в една книга за Девствената гора със заглавие "Преживени случки" великолепна картина. Тя представляваше змия боа, която гълта дива животно. Ето копие от рисунката.

В книгата се казваше: "Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я дъвчат. След това не могат да се движат и спят шест месеца, докато храната им се смели."      Тогава дълго мислих за приключенията в джунглата и също успях да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали рисунката им вдъхва страх.      Те ми отговориха: "Защо една шапка да вдъхва страх?"      Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше змия боа, която смила слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. Те винаги имат нужда от обяснения. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Възрастните ме посъветваха да оставя настрана рисунките на змиите боа, отвън и отвътре, и да обърна повече внимание на географията, историята, смятането и граматиката. Ето как още шестгодишен изоставих прекрасната професия на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на рисунката си номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.      Така че трябваше да избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде по света. И наистина, географията много ми помогна. От пръв поглед можех да различа Китай от Аризона. Много е полезно, ако човек се заблуди нощем.      През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях.      Срещнех ли възрастен, който ми се струваше малко по-прозорлив, го проверявах с моята рисунка номер 1, която бях запазил. Исках да видя дали наистина разбира. Но винаги ми отговаряше: "Това е шапка." Тогава не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Говорех му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният оставаше много доволен, че се е запознал със също така разумен човек.

Живях така, сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години кацнах принудително в Сахарската пустиня. Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, се готвех да го поправя сам. За мен това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни. Първата вечер заспах върху пясъка, на хиляди мили от всякакво населено място. Бях откъснат от света повече от корабокрушенец върху сал сред океана. Сигурно си представяте моята изненада, когато сутринта ме събуди странно гласче.      То каза:      - Моля... нарисувай ми овца!      - Какво?      - Нарисувай ми овца...      Скочих на крака, като че ме бе ударила мълния. Разтрих добре очите си. Огледах се внимателно. И видях едно необикновено момченце, което ме разглеждаше сериозно. Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

Разбира се, моята рисунка съвсем не е така пленителна, както моделът. Не съм виновен за това. Още шестгодишен възрастните ме обезсърчиха в професията ми на художник и не се научих да рисувам нищо друго освен боа отвън и боа отвътре. Гледах с разширени от учудване очи това видение. Не забравяйте, че бях на хиляди мили от всяко населено място. А моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх. Съвсем нямаше вид на дете, загубено сред пустинята на хиляди мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, отвърнах:      - А... ти какво правиш тук?      Тогава съвсем спокойно, като че казваше нещо много сериозно, то повтори:      - Моля... нарисувай ми овца...      Когато загадката е прекалено внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото и безсмислено да ми изглеждаше това на хиляди мили от всяко населено място и в смъртна опасност, аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка. Но като си спомних, че съм учил главно география, история, смятане и граматика, казах (малко недоволно) на момченцето, че не умея да рисувам. То отвърна:      - Нищо. Нарисувай ми овца.      Тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех. Рисунката на боа отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:      - Не! Не! Не искам слон в боа. Боата е много опасна, а слонът заема много място. При мен всичко е съвсем мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми овца.      И аз нарисувах:

То погледна внимателно и каза: - Не! Тази овца е тежко болна. Нарисувай друга.      Нарисувах:

Моят приятел се усмихна с любезно снизхождение:      - Сам виждаш... Това не е овца, а овен. Има рога...      Отново поправих рисунката:

Но както предишните, той не прие и нея:      - Тази е много стара. Искам овца, която живее дълго.      Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да разглобя мотора, надрасках тази рисунка долу:

И отсякох:      - Това е сандъкът. Овцата, която искаш е вътре.      И много се изненадах, когато лицето на моя млад съдник светна:      - Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тази овца ще трябва много трева?      - Защо?      - Защото при мен всичко е съвсем мъничко...      - Сигурно ще стигне. Дадох ти съвсем малка овца.      Той наведе глава над рисунката:      - Не е толкова малка... Я гледай! Тя е заспала...      Така се запознах с малкия принц.

Трябваше ми доста време да разбера от къде е дошъл. Малкият принц ми задаваше много въпроси,но сякаш никога не чуваше моите. Само случайно казани думи постепенно ми разкриха всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (няма да рисувам моя самолет, за мен това е много сложна рисунка), той ме попита:      - Какво е това нещо?      - Това не е "нещо". То лети. Това е самолет. Моят самолет.      И бях горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:      - Как! Ти си паднал от небето!      - Да - отвърнах скромно аз.      - Ах! Колко смешно...      Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни. Искам моите нещастия да се приемат сериозно. После добави:      - Значи и ти идваш от небето! От коя планета си?      Веднага съзрях проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:      - Значи идваш от друга планета?      Но той не ми отговори. Поклащаше леко глава и гледаше самолета ми:      - Наистина, с това не можеш да дойдеш от много далеч...      И потъна в дълъг размисъл. После извади от джоба си моята овца и започва да съзерцава съкровището си.      Представяте си колко бях заинтригуван от тази полуизповед за "другите планети". Затова се помъчих да узная още:      - Откъде идваш, мое малко момче? Къде е това "при теб"? Къде искаш да занесеш моята овца? Той помисли известно време и отговори:      - Хубавото на сандъка, който ми даде, е, че нощем ще й служи за къща.      - Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и въженце, да я връзваш през деня. И едно колче.      Предложението сякаш не хареса на малкия принц:      - Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!      - Но ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае къде и ще се загуби...      Моят приятел пак избухна в смях:      - Но къде може да отиде?      - Където и да е. Право пред себе си...      Тогава малкият принц отбеляза сериозно:      - Няма значение, при мен всичко е толкова мъничко!      И добави може би с лека тъга:      - Право пред себе си не можеш да отидеш много далеч...

Така узнах второ, много важно нещо: че неговата родна планета е малко по-голяма от къща!      Това не можеше да ме учуди особено. Знаех, че освен големите планети като Земята, Юпитер, Марс, Венера, на които хората са дали имена, има стотици други, понякога толкова малки, че едва се виждат с телескоп. Когато някой астроном открие някоя от тях, вместо име й дава номер. Нарича я например "Астероид 325:.      Имам сериозни причини да мисля, че планетата, откъдето бе дошъл малкия принц, е астероид Б 612. Този астероид бе забелязан с телескоп само веднъж през 1909 година, от един турски астроном. Тогава той съобщи и доказа откритието си на Международен астрономически конгрес. Но никой не му повярва заради облеклото. Възрастните са такива.      Астероид Б 612 запази честта си благодарение на един турски  диктатор, който наложи на народа си да се облича по  европейски под страх от смъртно наказание.  Астрономът повтори доказателството си през 1920 година, облечен в много елегантен фрак. Този път всички бяха на неговото мнение.      Ако ви разказах тези подробности за астероид Б 612 и ако ви доверих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му?Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща.   Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!"      Така, ако им кажете: "Доказателството, че малкият принц е съществувал, е, че беше очарователен, смееше се и искаше овца. Когато някой иска овца, това е доказателство, че съществува", те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете: "Планетата, от която дойде, е астероид Б 612", тогава ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Такива са. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните. Разбира се, ние, които разбираме живота, не щем да знаем за номерата! Бих искал да започна този разказ като приказка. Бих искал да кажа: "Имало едно време един малък принц, който живеел на планета, малко по-голяма от него, и имал нужда от приятел..." За онези, които разбират живота, това би изглеждало много по-вярно.      Защото не искам книгата ми да бъде четена лекомислено. Изпитвам такава тъга, като разказвам тези спомени. Минаха вече шест години, откакто моят приятел си отиде със своята овца. И ако тук се опитвам да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш приятел. Не всички са имали приятел. И аз може да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго, освен от цифри. Ето затова си купих кутия с бои и моливи. На моите години е трудно да започнеш пак да рисуваш, когато никога не си правил други опити освен боа отвън и боа отвътре, и то шестгодишен! Ще се постарая, разбира се, да направя портрети, които най-много приличат на него. Но съвсем не съм сигурен, че ще успея. Една рисунка е добра, друга никак. Бъркам също и в ръста. Веднъж малкият принц е прекалено едър. Друг път прекалено дребен. Не съм сигурен също в цвета на дрехите му. Опитвам наслуки, ту така, ту иначе, да бъде горе-долу вярно. Ще се излъжа и в някои по-важни подробности. Трябва да ми простите. Моят приятел никога не обясняваше. Може би смяташе, че съм като него. Но за нещастие аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно остарявам.

Всеки ден научавах по нещо за планетата, за заминаването му, за пътуването. Това ставаше постепенно, в хода на мислите. По този начин на третия ден узнах за драмата с баобабите.      И този път стана благодарение на овцата, защото малкият принц, сякаш обзет от сериозно съмнение, изведнъж ме попита:      - Нали е вярно, че овцете ядат храсти?      - Да. Вярно е.      - Ах! Много се радвам!      Не разбрах защо е толкова важно, че овцете ядат храсти. Но малкият принц добави:      - Значи ядат и баобаби?      Обясних на малкия принц, че баобабите не са храсти, а дървета, големи колкото църкви, и че дори да вземе със себе си цяло стадо слонове, това стадо няма да се справи с един единствен баобаб. Мисълта за стадо слонове накара малкия принц да се засмее:      - Ще трябва да ги качим един върху друг.      Но отбеляза умно:      - Преди да пораснат, баобабите са били малки.      - Точно така! Но защо искаш твоите овце да ядат малки баобаби?      Той ми отговори: "Добре де! Ще видим!", като че ли ставаше дума за нещо очевидно. Трябваше много да напрегна ума си, за да разбера сам този проблем. Наистина, на планетата на малкия принц, като на всички планети, имаше полезни и вредни растения. Следователно полезни семена от полезни растения и вредни семена от вредни растения. Но семената са невидими. Те спят, скрити в земята, докато на някое не му хрумне да се събуди. Тогава се протяга и първо плахо пуска към слънцето едно очарователно безобидно стръкче. Ако е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте на воля. Но ако е вредно растение, трябва да се изскубне още щом проличи. А на планетата на малкия принц имаше страшни семена... семената на баобабите. Почвата на планетата бе заразена с тях. А ако човек се остави прекалено дълго на баобаба, никога вече не може да се отърве от него. Той задръства цялата планета. Пронизва я с корените си. И ако планетата е мъничка, а баобабите - многобройни, тя просто загива.      "Това е въпрос на дисциплина - каза ми по-късно малкия принц. - Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата. Трябва редовно да изскубваш баобабите веднага щом ги разпознаеш сред розовите храсти, на които много приличат, когато са съвсем млади. Това е много досадно, но много лесно."      Веднъж дори ме посъветва да се постарая да направя красива рисунка, за да втълпя това на децата от моята планета. "Ако някой ден тръгнат да пътешестват - каза ми, - ще им бъде полезно. Понякога няма значение, ако отложиш работата си за по-късно. Но щом става дума за баобаби, винаги е катастрофа. Знаех една планета, на която живееше един мързеливец. Не беше обърнал внимание на три храста..."      По разказа на малкия принц нарисувах тази планета. Никак не обичам да поучавам. Но за опасността от баобабите се знае толкова малко, а рисковете, които поема заблуденият в някой астероид, са толкова големи, че по изключение нарушавам своята сдържаност. Казвам: "Деца, внимавайте с баобабите!" Дълго работих върху тази рисунка, за да предупредя своите приятели за една опасност, която не подозират и с която също като мен се разминават на косъм. Урокът, който давах, си струваше усилията. Може би ще ме попитате: защо в тази книга няма други грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се, но не успях. А когато рисувах баобабите, ме вдъхновяваше чувството за нещо неотложно.

Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези. Научих тази нова подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:      - Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...      - Но трябва да почакаме...      - Какво да почакаме?      - Да почакаме залеза.      Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:      - Все си мисля, че съм у дома!      Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва. Достатъчно е да можеш за една минута да се пренесеш във Франция, за да присъстваш на залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета е стигало само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път, когато поискаш...      - Един ден видях как слънцето залязва четирисет и четири пъти!      И малко след това добави:      - Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...      - Значи през онзи ден с четирисет и четирите пъти си бил много тъжен?      Но малкият принц не ми отговори.

На петия ден пак благодарение на овцата пред мен се разкри тайната на живота на малкия принц. Попита ме внезапно, без предисловие, като резултат от дълго и мълчаливо обмислян проблем:       - Щом овцата яде храсти, тя яде и цветя?       - Овцата яде всичко, каквото намери.       - Дори цветя, които имат бодли?       - Да. Дори цветя, които имат бодли.       - Тогава за какво служат бодлите?       Не знаех. В този момент се мъчех да отвия един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях угрижен, защото повредата започваше да ми изглежда много сериозна, а водата за пиене свършваше и вече се страхувах от най-лошото.       - За какво служат бодлите?       Малкият принц никога не се отказваше от въпрос, който веднъж е задал. Бях ядосан на болта и отговорих каквото ми хрумна:       - Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба.       - О!       Той млъкна, но после ми отвърна с някаква ненавист:       - Не ти вярвам! Цветята са слаби. Наивни са. И се пазят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли.        Не отговорих. В този миг си казвах: " Ако този болт не се отвърти, ще го избия с един удар на чука."       Малкият принц пак прекъсна мислите ми:       - И ти смяташ, че цветята...      - Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти каквото ми хрумна. Зает съм със сериозни неща.       Той ме изгледа смаян.       - Със сериозни неща!       Стоях пред него с чук в ръка, с пръсти, черни от машинното масло, наведен над някакъв предмет, който му изглеждаше много грозен.       - Говориш като възрастните!       Малко се засрамих. Но той безмилостно добави:       - Всичко объркваш... всичко смесваш!       Наистина беше много ядосан. Тръсна срещу вятъра златисти коси:       - Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се  надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!       - Какво?       - Гъба!       Малкият принц бе пребледнял от гняв.       - От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не е сериозно да искаш да разбереш защо цветята толкова се мъчат да си произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не е важна тази война между овцете и цветята? Не е по-сериозно и по-важно от сметките на един дебел червен господин? И ако аз познавам едно-единствено цвете на света, което не съществува никъде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин да го унищожи с едно движение ей така, без да си дава сметка какво прави, това не е важно!       Той се изчерви, после продължи:       - Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..." Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!       Не можа да каже нищо повече. Внезапно избухна в ридания. Беше вече нощ. Оставих инструментите. Не ме интересуваха нито чукът, нито болтът, нито жаждата, нито смъртта. На една звезда, на една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото трябваше да утеша. Прегърнах го. Залюлях го. Казах му:       - Цветето, което обичаш не е в опасност... Аз ще нарисувам намордник на твоята овца... Ще нарисувам броня за твоето цвете... Ще...        Изобщо не знаех какво да кажа. Чувствах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до сърцето му или поне да го доближа. Страната на сълзите е толкова загадъчна....

Много скоро опознах по-добре това цвете. На планетата на малкия принц имаше съвсем обикновени цветя само с един ред листенца, не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Появяваха се сутрин сред тревата и вечер угасваха. Но това цвете бе поникнало един ден от семе, донесено неизвестно от къде, и малкият принц бе бдял над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. Можеше да е някой нов вид баобаб.  Но храстчето скоро спря да расте на височина и започна да си приготвя цвят. Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си.        Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа.  И макар че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:       - Ах, тъкмо се събуждам... Моля да ме извините... Цялата съм разрошена...       Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:       - Колко сте хубава!       - Нали - отговори нежно цветето. - И се родих едновременно със слънцето...       Малкият принц веднага долови, че не е много скромно, но пък беше толкова вълнуващо!       - Мисля, че е време за закуска - бързо добави цветето, - бъдете така добър да се погрижите за мен...       И малкият принц, съвсем смутен, намери лейка с прясна вода и го поля.   Така то много скоро го измъчи със своята малко  подозрителна суетност. Един ден например, докато говореше за своите четири бодли, каза на  малкия принц: - Сега тигрите могат да дойда със своите нокти! - На моята планета няма тигри - възрази малкият принц, - пък и тигрите не ядат трева. - Аз не съм трева - отговори кротко цветето. - Извинете... - Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван? "Да се ужасява от теченията... не е присъщо на растенията - помисли малкият принц. - Това цвете има много сложен характер..."   - Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено. Толкова е неуютно. Там, откъдето идвам... Но не се доизказа. Беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Засрамено, че се е оставило да го хванат в такава плитка лъжа, покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувства виновен: - Ами параванът?... - Щях да го донеса, но вие заговорихте! Тогава то засили кашлицата си, та все пак да предизвика угризения у малкия принц. Така въпреки доброто желание, породено от любовта му, малкият принц бързо започна да го подозира. Бе приел сериозно незначителните му думи и се почувства много нещастен. - Не трябваше да го слушам - призна ми един ден, - човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат...  И ми довери още: - Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му  хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!

Мисля, че той използва за бягството от своята планета прелета на дивите птици. В утрото на заминаването подреди планетата си много добре. Изчисти грижливо своите действащи вулкани. Имаше два действащи вулкана. Беше му много удобно сутрин да си стопля закуската на тях. Имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: "Човек никога не знае!", и изчисти също и угасналия вулкан. Когато са добре почистени, вулканите горят леко и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините. На нашата планета ние очевидно сме много малки, за да почистваме вулканите. Затова ни причиняват доста неприятности.      Натъжен, малкият принц изскубна и последните стръкчета баобаби. Мислеше, че никога няма да се върне. Но онази сутрин всички тези познати занимания му се сториха изключително приятни. И когато за последен път поля цветето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че му се плаче. - Сбогом - каза той на цветето. Но то не му отвърна. - Сбогом - повтори той. Цветето покашля. Но не беше от настинка. - Бях глупава - каза най-сетне. - Моля те да ми простиш. Дано бъдеш щастлив. Той се изненада, че няма укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Не проумяваше тази спокойна нежност. - Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира. Не го искам вече! - А вятърът... - Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете. - А животните... - Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави: - Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви. Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете...

Той се намираше в областта на астероиди 325, 326, 327, 328, 329 и 330. Тръгна да ги посещава, за да си намери занимание и да ги опознае. На първата живееше един крал. Облечен в пурпур и хермелин, кралят седеше на съвсем обикновен, но величествен престол. - А! Ето един поданик - извика кралят, когато съзря малкия принц. А малкият принц се запита: "Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!" Той не знаеше, че за кралете светът е много опростен. Всички хора са поданици. - Приближи се, да те видя по-добре - каза му кралят, който се почувства много горд, че е крал на някого. Малкият принц се огледа къде да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова мантия. И остана прав, но беше уморен и се прозя. - Да се прозяваш в присъствието на краля противоречи на етикета - каза му монархът. - Забранявам ти. - Не мога да се спра - отговори съвсем смутен малкият принц. - Идвам след дълго пътуване и не съм спал... - Тогава - рече кралят - ти заповядвам да се прозяваш. От години не съм виждал някой да се прозява. За мен прозявките са интересни. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед. - Притеснявам се... Не мога вече... - отвърна малкият принц целият зачервен. - Хм! Хм! - каза кралят. - Тогава ти заповядвам ту да се прозяваш, ту да... Той заговори неясно, изглеждаше обиден. Защото кралят държеше извънредно много неговия авторитет да бъде уважаван. Не понасяше неподчинение. Беше абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди. "Ако заповядам - казваше обикновено, - ако заповядам на един генерал да се превърне в морска птица и той не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз." - Мога ли да седна? - попита плахо малкият принц. - Заповядвам ти да седнеш - отговори му кралят и величествено придърпа края на хермелиновата си мантия. Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над какво можеше да властва кралят? - Ваше величество - каза му той, - моля да ме извините, че ви питам... - Заповядвам ти да ме попиташ - побърза да отвърне кралят. - Ваше величество... над какво властвате? - Над всичко - отговори съвсем простичко кралят. - Над всичко ли? Със скромно движение кралят посочи своята планета, другите планети и звездите. - Над всичко това ли? - рече малкият принц. -Над всичко това - отвърна кралят. Защото беше не само абсолютен, но и всемирен монарх. - И звездите подчиняват ли ви се? - Разбира се - каза кралят. - Веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение. Подобно могъщество смая малкия принц. Ако разполагаше с него, би могъл да присъства не на четирисет и четири, а на седемдесет и два или на сто, дори на двеста слънчеви залеза в един и същи ден, без нито веднъж да помести стола си! И тъй като споменът за неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли кралят за едно благоволение: - Иска ми се да видя един слънчев залез... Направете ми това удоволствие... Заповядайте на слънцето да излезе... - Ако заповядам на един генерал да хвърчи като пеперуда от цвете на цвете или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълни получената заповед, кой от двамата ще бъде виновен, той или аз? - Вие - каза твърдо малкият принц. - Точно така. От всекиго трябва да се изисква - продължи кралят - това, което може да изпълни. Властта се крепи преди всичко на разума. Ако заповядаш на народа си да се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни. - Е, ами моят залез? - напомни му малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не го забравяше. - Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но според моята наука за управление ще почакам, докато условията станат благоприятни. - А кога ще бъде това? - осведоми се малкият принц. - Хм! Хм! - отговори му кралят, като преди това погледна дебелия си календар. - Хм! Хм!... Ще бъде към... към... ще бъде довчера към седем часа и четирийсет минути! И ще видиш как добре ми се подчиняват. Малкият принц се прозя. Съжаляваше за изпуснатия залез. Освен това вече малко се отегчаваше: - Няма какво повече да правя тук - каза той на краля. - Ще си замина. - Не заминавай - отвърна кралят, който беше много горд, че има един поданик. - Не заминавай, назначавам те министър! - Министър на какво? - На... на правосъдието! - Но тук няма кого да съдим! - Не се знае - каза му кралят. - Още не съм обиколил кралството си. Много стар съм, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пеша. - О- каза малкият принц, който се бе навел, за да хвърли поглед към отвъдната страна на планетата, - вече видях. Там също няма никой... - Тогава ще съдиш сам себе си - отговори му кралят. - Това е най-трудно. Много по-трудно е да съдиш себе си, отколкото другите. Ако можеш да съдиш правилно себе си, значи си истински мъдрец. - Аз - отвърна малкият принц - мога да съдя себе си където и да съм. Не е необходимо да живея тук. - Хм, хм! - рече кралят. - Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш този стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го пазим, ти всеки път ще го помилваш. Един-единствен ни е. - Аз - отговори малкият принц - не обичам да осъждам на смърт и си отивам. - Не - каза кралят. Но малкият принц вече бе готов и не искаше да огорчава повече стария владетел: - Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл да ми заповяда например да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни... И тъй като кралят не му отговори, малкият принц първо се поколеба, след това въздъхна и тръгна. - Назначавам те за мой посланик - бързо викна подире му кралят. Имаше много властен вид. "Възрастните са доста странни", каза си малкият принц, докато пътуваше.

На втората планета живееше един суетен човек.      - О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! - извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.      Защото за суетните другите хора са почитатели.      - Добър ден - каза малкият принц. - Имате странна шапка.      - За да поздравявам - отговори суетният. - Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.   - Така ли! - възкликна малкият принц, защото не го разбра.    - Плесни с ръце - обясни суетният.      Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.      "Това е по-смешно, отколкото при царя", каза си малкия принц.      Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:      - А какво се прави - попита той, - за да оставите шапката?      Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.      - Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? - попита той малкия принц.      - Какво значи да се възхищавам?      - Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.      - Но ти си сам на твоята планета!      - Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!      - Аз ти се възхищавам - рече малкият принц и сви леко рамене, - но какво значение има това за теб?      И си тръгна.      "Възрастните наистина са много странни", каза си просто малкият принц, докато пътуваше.

На следващата планета живееше един пияница. Това посещение бе много кратко, но потопи малкия принц в дълбока тъга. - Какво правиш? - каза той на пияницата, когото завари седнал мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки. - Пия - отвърна мрачно пияницата. - Защо пиеш? - попита го малкият принц. - За да забравя - отговори пияницата. - Да забравиш какво? - поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше. - Да забравя, че ме е срам - призна пияницата, като наведе глава. - Срам от какво? - попита малкият принц, който искаше да му помогне. - От това, че пия! - завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание. А малкият принц си тръгна в недоумение. "Възрастните наистина са много, много странни", каза си той, докато пътуваше.

Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен. Този човек беше толкова зает, че дори не вдигна глава, когато малкият принц пристигна.      - Добър ден - каза малкият принц. - Цигарата ви е угаснала.      - Три и две правят пет. Пет и седем - дванайсет. Дванайсет и три - петнайсет. Добър ден. Петнайсет и седем - двайсет и две. Двайсет и две и шест - двайсет и осем. Нямам време да я запаля пак. Двайсет и шест и пет - трийсет и едно. Уф! Това прави петстотин и един милиона шестстотин двайсет и две хиляди седемстотин трийсет и едно.      - Петстотин милиона какво?      - А? Още ли си тук? Петстотин и един милиона... не знам вече какво... Толкова работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет - седем...      - Петстотин и един милиона какво? - повтори малкият принц, който, зададеше ли въпрос, никога не се отказваше от него.      Бизнесменът вдигна глава:      - За петдесет и четири години, откакто живея на тази планета, са ме безпокоили само три пъти. Първият път преди двайсет и две години, беше един бръмбар, паднал Бог знае откъде. Вдигаше ужасен шум и в една сметка направих четири грешки. Вторият път преди единайсет години от пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се мотая. Аз съм сериозен човек. Третия път... ето на, сега! Та, казах, петстотин и един милиона...      - Милиона какво?      Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие:      - Милиони от онези малки неща, които се виждат понякога в небето.      - Мухи ли?      - Не, не, малки неща, които блестят.      - Пчели ли?      - Не, не. Малки златни неща, за които мечтаят мързеливците. Но аз съм сериозен. Нямам време да се прехласвам.      - А! Звезди ли?      - Точно така. Звезди.      - И какво правиш с тези звезди?      - Какво правя ли?      - Да.      - Нищо. Притежавам ги.      - Притежаваш звездите?      - Да.      - Но аз вече видях един крал, който...      - Кралете не притежават. Те само властват над другите. Това е съвсем различно.      - А за какво ти е да притежаваш звездите?      - За да бъда богат.      - А за какво ти е да си богат?      - Ако някой намери други звезди, да ги купувам.      "Този тук - каза си малкия принц - разсъждава горе - долу като пияницата."      Въпреки това зададе още въпроси:      - Как може да се притежават звездите?      - Чии са те? - отвърна намусено бизнесменът.      - Не зная. Ничии.      - Тогава са мои, защото аз пръв съм се сетил.      - Това достатъчно ли е?      - Разбира се. Когато намериш диамант, който не е на никого, той е твой. Когато намериш остров, който не е на никого, той е твой. Когато на теб пръв ти хрумне някоя идея, ти взимаш патент за нея и тя е твоя. Аз притежавам звездите, защото никой преди мен не се е сетил да ги притежава.      - Вярно - рече малкият принц. - А какво ги правиш?      - Разпореждам се с тях. Броя ги, после пак ги броя - каза бизнесменът. - Трудно е. Но аз съм сериозен човек!      За малкият принц това не беше достатъчно.      - Ако аз притежавам шалче, мога да го сложа на врата си и да го нося. Ако притежавам цвете, мога да откъсна своето цвете и да го отнеса. Но ти не можеш да обереш звездите!      - Не, но мога да ги сложа в банката.      - Какво значи това?      - Това значи, че написвам на листче хартия броя на своите звезди. И после заключвам това листче в едно чекмедже.      - Това ли е всичко?      - Това е достатъчно.      "Забавно - помисли малкият принц. - Доста поетично е. Но не е много сериозно."      Малкият принц смяташе за сериозни неща не тези, които възрастните смятат.      - Аз - продължи той - притежавам едно цвете, което поливам всеки ден. Притежавам три вулкана, които чистя всяка седмица. Чистя също и угасналия. Човек никога не знае. За моите вулкани и за моето цвете е полезно, че ги притежавам. Но ти не си полезен за звездите...      Бизнесменът отвори уста, но не можа да отговори нищо и малкият принц си отиде.      "Възрастните наистина са невероятно странни", каза си просто той, докато пътуваше.

Шестата планета беше десет пъти по-голяма. На нея живееше един стар господин, който пишеше огромни книги. - Я, гледай! Един изследовател! - извика той, когато забеляза малкия принц. Малкият принц седна на масата и въздъхна леко. Толкова дълго бе пътувал! - Откъде идваш? - попита го старият господин. - Каква е тази дебела книга? - каза малкият принц. - Какво правите тук? - Аз съм географ - рече старият господин. - Какво е географ? - Това е учен, който знае къде са моретата, реките, градовете, планините и пустините. - Много интересно - каза малкият принц. - Най-после една истинска професия! И огледа планетата на географа. Никога не бе виждал по-величествена планета. - Вашата планета е много хубава. Има ли океани? - Не мога да зная - каза географът. - Ах! (Малкият принц бе разочарован.) Ами планини? - Не мога да зная - каза географът. - А градове, реки и пустини? - И това не мога да зная - каза географът. - Но вие сте географ! - Точно така - отвърна географът, - но не съм изследовател. Нямам никакви изследователи. Географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя. - Защо? - Защото изследовател, който лъже, би предизвикал катастрофи в географските книги. Също и изследовател, който пие много. - Познавам един - рече малкият принц, - който би бил лош изследовател. - Възможно е. Та когато моралът на изследователя изглежда добър, прави се анкета за неговото откритие. - Отиват да видят ли? - Не. Това е прекалено сложно. Но настояват изследователя да представи доказателства. Ако се отнася например, за откриване на голяма планина, искат да донесе от нея големи камъни. Изведнъж географът се развълнува. - Но ти идваш отдалеч! Ти си изследовател! Ти ще ми опишеш своята планета! И като разтвори дебелата книга, географът наостри молива си. Разказите на изследователите се записват първо с молив. Едва след като изследователя представи доказателства, го записват с мастило. - Е? - рече въпросително географът. - О! - каза малкият принц. - При мен не е много интересно, всичко е съвсем мъничко. Имам три вулкана. Два действащи и един угаснал. Но човек никога не знае. - Човек никога не знае - рече географът. - Имам и едно цвете. - Ние не записваме цветята - каза географът. - Но защо? Те са най-красивото нещо! - Защото цветята са ефимерни. - Какво значи "ефимерно"? - Географиите - каза географът - са най-ценните от всички книги. Никога не остаряват. Много рядко някоя планина променя мястото си. Много рядко някой океан остава без вода. Ние пишем за вечни неща. - Но угасналите вулкани могат да се събудят - прекъсна го малкият принц. - К